Продължение от Пандемия или еволюция…Хора и примати
‘Има три типа хора в живота: Едните те зарязват в трудна ситуация, вторите ти помогат в трудна ситуация, а има и трети, които те поставят в трудна ситуация.’
Резултатите от едно ключово клинично проучване, публикувани юни месец 2024 г., дават отговор на въпроса, защо хората се разболяват от вируса на пандемията, от вирусите като цяло и защо изобщо боледуват. Най-общо, съществуват три типа хора – едните не боледуват, другите боледуват тежко и третите, имат положителен резултат от теста за вируса, но нямат изявени клинични симптоми. Тези три типа боледуване, се основават на три типа особености на имунната система, които от своя страна, са тясно свързани с характера на човек. Става дума за три типа хора: Първите, притежават имунна система действаща навреме и на място. Когато инфекцията попадне в носоглътката, тяхната имунна система атакува вируса бързо, на място, неутрализира го и той не се разпространява в цялото тяло. Наличието на такава имунна система се обуславя от характера на практичен човек, който няма нужда от особено развито въображение, защото действа, захващайки се бързо с трудностите, особено когато е засегнат личния му интерес. Обича реда, мерките и авторитетите. Такива хора много рядко, боледуват от настинки. Те не се обременяват с проблеми, които не са тяхна работа, а собствените проблеми решават бързо и ефикасно с малко усилия. На фона на този на пръв поглед лесен начин на живот, трудностите се появяват по-късно. Разболяват се ненадейно, защото не са тренирани да боледуват. Не се задълбочават в дребни проблеми и изведнъж се оказват с инфаркти, инсулти, тумори. Вторият тип обратно, започват с трудностите отрано…
Вторият тип хора, имат противоположен тип имунна система и нагласа към живота. Забъркват се в ненужни затруднения и започват да боледуват често от остри, а после от хронични заболявания. Най-честият причинител на острите заболявания са вируси или бактерии и когато тези остри епизоди зачестят, заболяванията им хронифицират. Такъв е случаят с ‘дългата настинка‘ – този тип най-често боледува от нея. Това са хора с развито въображение, склонност да се разсейват, раздават и въвличат в много начинания. Не са достатъчно практични и не могат да отстояват интереса си, защото не винаги знаят, какво искат. Тяхната имунна система отразява характера им. Тя реагира неадекватно и затова, боледуват често. Вместо имунитетът им да се насочи към мястото на попадане на вируса, в носоглътката, той реагира несъразмерно, навсякъде, в цялото тяло. Вместо да атакува целенасочено, с много по-малко сили вируса, там където се е появил, имунната система стоварва цялата си деструктивна мощ навсякъде, в цялото тяло. Така в резултат на самоувреждането, тъканите и органите се превръщат в благоприятна почва за разпространение на вирусите. Третият тип хора, е комбинация от първите два. Това са безсимптомните носители, винаги усмихнати и готови да услужат, но само те си знаят какво им е отвътре. Животът ги е научил, много да не се трогват. При тях трудностите в живота се разпростират по-равномерно, във времето. Във времето, едни и същи хора могат да проявят различен тип реакции, в зависимост от нагласата си..
Всъщност, всички хора могат да се сведат до два типа: Едните идват у вас и казват, ‘Ето те и теб’ , другите идват и казват ‘Ето ме и мен’ ! Абигейл Ван Бурен
Има много изследвания за връзката между имунния отговор и личностните отношенията. Степента на имунна реакция се измерва спрямо различен брой личностни характеристики, но крайният резултат обикновено се свежда до два типа. Психологията ги нарича с безброй имена – екстроверти и интроверти, личност А и личност Б, маниакални и депресивни личности и т.н. Макар и не напълно еквивалентни, по различен начин, тези двоични понятия отразяват изначалния дуализъм, ум-тяло. Той е в основата на всички хроничните заболявания и в частност на най-яркият им съвременен представител, ‘дългата настинка‘ . Имунитетът атакува повече ума или повече тялото в зависимост от това, с кое най-вече, се злоупотребява. Например, хората преиграващи едни и същи порочни мисловни шаблони в ума си, имат повече проблеми с нервната система, докато други, издевателстващи над тялото си, страдат повече от умора. По-разумните злоупотребяват с разума, по-неразумните с тялото. Историята познава много примери, от двата типа. Много известни личности, са имали хронични неврологични проблема и хронична умора. Например човекът с най-високият коефициент на интелигентност (около 200), Оливър Сакс, лекар-невролог, е лекувал неврологични увреди след пандемията от Испански грип, и също е страдал от проблеми с нервната система. Д-р Сакс е първият лекар – изследовател изказал хипотезата, че в основата на всички болести стоят вирусите. Другият пример за човек, починал от преумора , 40 г след прекарано инфекциозно заболяване, със симптоми идентични с тези, на съвременната ‘дълга настинка’ е самия автор на теорията за еволюцията, Чарлз Дарвин. С подобни симптоми са били още композиторът Лудвиг ван Бетовен и медицинската сестра Флоранс Найтингейл, родоначалник на съвременната статистика. Тези примери от историята ни помагат да разберем, случващото се сега. За заболяването на Дарвин, разказва 60 години след смъртта му, синът му Франсис:
Симптомите могат да се опишат като дезориентация, леки когнитивни пропуски, пристъпна умора, неспособност за справяне с умствено натоварване, нарушение на съня, сърцебиене, проблеми с храносмилателната система. Оплакванията се влошават и продължават десетилетия, до смъртта на Дарвин, след преумора от един планински поход. Днес, разпределянето на усилията, е в основата на подхода за лечение на ‘дългата настинка’ и хроничната умора. Болните са принудени да загърбят припрения си начин на живот. „Макар лошото здраве, най-вероятно, да унищожи години от живота ми, то ме спаси от разсейване в излишни забавления и социални контакти.”, казва Дарвин. Днес, един типичен симптом на ‘дългата настинка’ е не-поносимост към алкохол, цигари и кафе. В тази връзка, може да се предположи, че заболяването е поставило Дарвин, на мястото му, отредено от еволюцията. Място на учен-биолог. Има например хора, на които мястото им, е на масата. Има обаче други, на които не им е там мястото и ако се насилват да подражават на първите, боледуват. Първите обикновено са седнали вечер на масата за да разпуснат, с чувство за добре свършена работа, докато вторите имат някакакъв неразрешен проблем и не им спори. Докато е създавал теорията си, Дарвин само се е догаждал, че нещо причинява ‘случайността’, в изменчивостта и пренася наследствеността, но още не е знаел за съществуването на гените, ДНК и мутациите. Възможно е, това да го е разболявало, или погледнато от друг ъгъл, той е страдал докато, нещо го е глождело, да намери отговор на въпроса. Най-голямата мъка в живота си, Дарвин описва, като загуба на въздействие, от страна на музиката и поезията. По-точно, те са започнали да му въздействат по друг начин. Като дете и младеж, музиката и поезията са го поставяли в едно хармонично състояние, на неописуемо безгрижие и блаженство. Като възрастен, те го карат да мисли трескаво, в посока решаване задачата на живота му, а именно, какъв е произходът на видовете и човека.
„Човек, който си позволява да загуби дори един час от времето си, не е открил колко ценен е животът.” Чарлз Дарвин
Дарвин не изпитва същия жизнен импулс при слушането на музика и четенето на поезия, като преди, заради многото натрупана информация. Тръгнал вече по този път, музиката го вдъхновява, да обработва натрупаната информация. Имал е някои съмнения и угризения, докато работи. Смятал е, че ако се занимава по час два, всеки ден, с музика и поезия, нямаше да е на толкова болен. Нищо чудно, че при тези обстоятелства, го е сполетял синдромът на хроничната умора. Само мисълта, че е на път да създаде такава мащабна теория е изморявала Дарвин. Вероятно си е давал сметка, че това е вид бреме, което малко хора могат да носят. Липсата на удовлетворение от живота е съществен симптом при болните от ‘дълга настинка’. Според едно мащабно проучване качеството на живота им е по-лошо от живота на болни от рак (дори и да са го отключили след вирус). Единствените оздравели от тежкия ‘дълъг’ пост-инфекциозен синдром, са тези, които са започнали да ‘медитират’ и ‘препрограмират’ мозъка си, така че да се откъснат от психологически обременености, емоционални зависимости и негативни емоции. Повечето болни от ‘дълга настинка’ преди да се разболеят, все са бързали за някъде, включително и да водят природосъобразен живот. Постоянно са имали чувството, че си губят времето и не са достатъчно ефикасни. Чарлс Дарвин също се е хранил и лекувал природосъобразно. Така е доживял до седемдесет и няколко години, въпреки трудностите. Както сега и тогава, конвенционалната медицина е била безпомощна по отношение на след-инфекциозния синдром. Въоръжен с много знания и изследователски дух, на Дарвин се е наложило да вземе собственото си здраве в собствени ръце.
Дарвин е бил по призвание лекар, но е станал биолог, само защото му е прилошавало от вида на кръв. Не е вярвал на хомеопатията, баячките и ‘месмеризма’ по това време, но най-голямо подобрение е получил, на място за водолечение, комбинирано с хомеопатия. Оттогава сменил приоритетите си и започнал да се лекува самостоятелно и алтернативно. Болестта се влошава през годините и Дарвин умира през 1882 г. въпреки, че води иначе здравословен живот, през последните си 20 години. Въпреки уроците на еволюцията и пълното му посвещение на изследователската работа, по време на едно иначе здравословно мероприятие, той не разчита усилията си, изморява се прекалено и предава богу дух, . Може би е решил, че задачата му е изпълнена. Чарлз Дарвин, се заразява с болестта на Шагас, през 1837 г. по време на изследователска мисия в Аржентина. Нито той, нито различните специалисти, с които по-късно се е консултирал, са успели да се справят със симптомите му. Всъщност, диагнозата му е поставена, много години след смъртта, след есхумация . Подобно на лаймската болест, на ‘дългата настинка’ и другите хронични страдания, доминираща при хроничната фаза от болестта на Шагас е автоимунната реакция. В случая с Дарвин, болестта сякаш го е напътствала в собствената му еволюция, за да създаде обща теория на еволюцията. Еволюирал е, под натиска на еволюцията, да формулира принципите на еволюцията. Без значение дали се нарича Еволюция или Бог, този неумолим природен механизъм, е имал нужда, чрез някого, да изрази и формулира законите си, така че, да са наясно всички, защо не бива да застават на пътя на еволюцията.
‘Пътят към върха не е труден, само ако се возиш на лифта.’
Всеки човек си има своя задача и се сблъсква с трудности по пътя на собствената еволюция. Дарвин е пример за истинско посвещение, постоянство и воля при изпълнение на много трудна задача. Изследовател, прекарал по-голямата част от живота си, като пациент на самия себе си, специалист по всякакви естествени процедури и алтернативни средства, Дарвин е ползвал услугите на външни специалисти, само по водолечение. Обикновено пациентите стоят на единият полюс, лекарите на другия, но последната пандемия разми тази граница. Днес, единствените компетентни специалисти по въпросите на ‘дългата настинка’, са лекари боледували от нея. Най-голям успех имат боледуващи невролози, психолози, психиатри и неврофизиолози. Едно от най-често изтъквани оплаквания е срещата с неразбирането, от страна на лекари, роднини и близки. Околните смятат, че оплакванията са ‘от главата’ и това е самата истина, защото става дума, за психо-соматично заболяване, засягащо в голяма степен ‘главата’, команден пункт, на централната и вегетативна нервни системи. Именно лекарите преживели трудности с главата, успяват лесно да определят и облекчат пациенти болни от същата болест. Предходните пандемии също не са правили изключение и такива лекари винаги е имало. Някои представители на екстровертния тип, са експериментирали със себе си и пациентите, търсейки решение.
Човешката еволюция се е запътила в посока разширяване на съзнанието. Може би днес да се опитваш сам да вземаш решения, какво да правиш с живота си, в това трудно състояние е необходим етап, от развитието на човешкия интелект. В миналото, това схващане е било чуждо на хората, по време на пандемията от испански грип, последван от епидемия на летаргичен енцефалит. Тогава не е имало интернет и дори да си лекар, е било опасно да се откловняваш от протокола. Все пак напредъка на медицината се дължи на лекари-новатори и един такъв е бил д-р Оливър Сакс. Писател, режисьор, лекар, невролог, неврофизиолог, психиатър, той е евреин, живял в кибуц, също скуба дайвър, културист и хомосексуалист. Новатор, предположил, че всички болести се причиняват от вируси. Някои го обвиняват, че използва пациентите си за опитни мишки, други смятат че проявява истинска емпатия и съпричастност. За разлика от всички други невролози-изследователи по негово време, той не се интересува единствено, коя част от мозъка, за каква функция на тялото отговаря. Той се интересува, как едно неврологично увреждане се отразява, върху цялостния живот на един човек. Самият той е страдал от неврологично обусловена невъзможност да разпознава места и лица. Тези два неврологични симптома, са се появили при много клинични случаи, по време на последната пандемия.
“Трудно ми е да убедя себе си, че един благодетелен и всемогъщ Бог е създал насекомите с ясната умисъл, че техните ларви ще се хранят с жива плът или, че котките си играят с мишките, които ще изядат…” Чарлз Дарвин
Постинфекциозният синдром след пандемията от испански грип се е проявил, като епидемия от летаргичен енцефалит. В следващите няколко години след 1919 г., много хора са развили хронично възпаление на мозъка, довело ги до състояния на кататонен ступор. Някак си са живи, но нищо в тях не помръдва и стоят безмълвни в поза на замръзнали статуи. За ролята си на пациент с такова заболяване, Робърт де Ниро е награден с Оскар. Филмът в който играе, се казва ‘Пробуждане’ и е създаден по сценарий на Оливър Сакс, човекът, с най-високият, сред лекарите, коефициент на интелигентност. Високият интелект го е накарал, да направи предположението, че вируси са в основата на всички болести. Самият той е страдал от проблеми с мозъка, в края на кариерата и живота си. Описал е един от пациентите си и до голяма степен и себе си, в книгата, ‘Мъжът който сбърка жена си с шапката’. Д-р Сакс е имал характер на ‘практичен изследовател-авантюрист’. Не се е колебаел да действа на момента и да предприеме нещо ново.
Измежду всички след-инфекциозни синмтоми на пандемията от 2019 г забравянето, загубата на сетива, липсата на концентрация, тревожността, депресията и паник атаките, безсънието и умората, са едни от най-тревожните симптоми, за един болен. Проблемът е, че ако си глупав и изморен, шансовете да се вземеш в ръце и оправиш сам, намаляват драстично ! Болшинството хора с такива оплаквания, нямат клинична диагноза, но от тези симптоми, до клиничната диагноза деменция, има една стъпка. Драмата с летаргичния енцефалит и кататонния ступор, във филма на Оливър Сакс, е изпълнена със символика и дава повод за размисъл. Относно пост-инфекциозния синдром и удвоявани случаите на деменция в света, на всеки 20 години. Във филма, ролята на Оливър Сакс се играе от Робин Уилямс, по ирония на съдбата, заболял по-късно от Паркинсонова болест и деменция: Във филма героят му използва лекарство за тази болест. Героят е млад лекар, привързан към научната работа, на който се налага да си ‘изцапа’ ръцета в практиката, на една клиника за болни от летаргичен енцефалит.
“Цената на едно нещо не е тази, която искаш да получиш, а тази, която ти дават.” от учебник по икономика
Д-р Сакс разбира се, възнегодува срещу съдбата си, като всеки човек, изправен пред страха от непознатото. Днес съвременната психотерапия смята, че предизвикателствата, са вид, естествена когнитивно-поведенческа терапия и предпазват от невродегенеративни заболявания, като летаргичен енцефалит, деменция, атеросклероза, Алцхаймер. Във филма, лекарят приема предизвикателството и е здрав и продуктивен, докато героят на Робърт де Ниро е болен и макар, че за него, лекарят ще измисли лекарство, то ще действа за кратко. В един момент на краткотрайно ‘пробуждане’, болният ще получи просветление, а с него и лекарят, колко е хубаво, просто да си жив и здрав, нищо друго не е важно. Нещо което болният не е осъзнавал, преди да се разболее. Той и всички останали болни благодарение на новото лекарство, ще се радват бурно на живота, по начина, по който винаги са го правили, и им се е искало да го правят, но… за кратко…Въпреки огромното многообразие от симптоми при ‘дългата настинка’ след сегашната пандемия, болните с поразително единодушие, изразяват едно и също желание: ‘Искам си стария живот обратно’. Но, може би точно този живот, е причина за сегашното им положение. Ако е бил много хубав, може би страданията са цената, която болните сега плащат. А може би не е бил толкова хубав, само така им се е струвало и болестта им напомня, да го променят. Може би са зациклили и спрели да се развиват, а болестта се опитва да ги насочи към нов, моного по-хубав живот, за който не знаят, че съществува.
Еволюцията подкрепя новото, за сметка на старото. Тя не ти позволява да стоиш на едно място. Попаднали отново в дълбоки коловози на старото си мислене, непроменено с годините, болните във филма, отново започват да изпадат в кататонен ступор и се връщат обратно, в изходна позиция. През късия момент на пробуждане, след толкова години в ступор, една от пациентките на д-р Сакс заключва: ‘Това не е моето време, аз нямам място в него’. След което, изражението, погледът и цялото и тяло отново замръзват. Сякаш за нея, е по-лесно да отправи поглед в небитието, вместо да мисли, чувства и се бори. На фона на тази драма, изпъква образът на лекаря, споделил с болните, както радостта от живота, така и трагедията на заболяването им. Единственото нещо, което го отличава от болните, макар те да му дават урок, колко ценни са здравето и животът, е направеното от него усилие, да пребори статуквото и постъпи нестандартно. Може би, за да можеш да гребеш с пълни шепи от живота, трябва да да му дадеш нещо в замяна, нещо ново, нещо от което се нуждае собствената ти еволюция. Може би всички беди, имат за цел, да ти напомнят единствено, за това просто уравнение. Че ако искаш да ти е лесно, се налага да понесеш трудностите на живота. За да се возиш на лифта, по пътя към върха, някой е трябвало предварително да го изгради, друг да произведе електричество, а ти да препечелиш за билет. Трудностите, с които се борят болните от дълга настинка и други хронични заболявания, са техния билет по пътя към техния нов, вълнуващ и щастлив живот.
продължава
